Пътят живописно лъкатушеше между хълмовете и бялата осева линия игриво бягаше под колата ми. Есента се беше  настанила в гората и щедро багреше в златисто кафяво листата на  дърветата. Сякаш беше предпочела първо някои от дърветата и те вече бяха в кафяво, а други тепърва преминаваха от жълто към кафяво. По земята имаше пъстър килим от всички цветове на есента. Ако в този момент си в гората, стоиш неподвижен в тишината, ще чуеш как тихо падат листата и запълват шарения пъзел по земята. Обичам есента и затова поех тази колетна пратка, която трябваше да закарам до малкото селце в хълмистата местност. А и не само за това..просто никой от колегите не искаше да отиде до там. Получателя все беше един и същ..някаква жена, гадателка или нещо такова, много хора и пращаха някакви неща, и чрез тях тя им предсказваше какво ще им се случи, какво ги очаква занапред. Явно имаше славата на вярно гледаща в бъдещето, защото доста често доставяхме пратки там..все на нея. И освен това, беше явно приказлива, защото на двама от колегите ми казала нещо, свързано с предстоящи събития, за съжаление неприятни и някак си при нас, в куриерската фирма се отнасяха с известно страхопочитание към нея..когато имаше пратка и всеки от колегите прехвърляше пратката на някой от новите колеги. И тъй като днес по обяд нямаше никой от новите колеги, реших аз да свърша тази работа…хем да видя лицето на есента, хем като човек, на когото сега едва ли можеха да предскажат нещо лошо. Просто онова лошо нещо вече ми се беше случило и лошите новини в бъдеще нямаше да са нещо ново за мен. Преди три дни си правих изследване на кръвта и се оказа, че онези лоши клетки в мен са решили да ме победят. Не се чувствах зле, беше нещо като профилактично изследване, известно време се чувствах отпаднал..беше от преумора, но лекарката ми предложи да направя изследвания и……живота ми се промени. Вече гледах с други очи. Предстоеше неравна борба, както се изрази един приятел, който е лекар. Но..както той меко ми го каза..имал съм шансове. От трите изследвания които направих, двете бяха идеални, а третото..за онези клетки било смущаващо. Обясниха ми, че трябва да се започне веднага лечение. Така че..утре наново щях да си правя въпросните изследвания и..както се изразиха всички в бели престилки, започваме борбата. Аз иначе проверих по книгите..шанса ми е малък, но какво да се прави. Макар и отчаян и уплашен, бях готов да се боря. А в това пътуване ще се наслаждавам на есента..може би за последно. За момент, като тръгвах и вземах поредната пратка за гледачката, си помислих със самоирония, че всъщност аз в момента имам крещяща нужда от нея….но това беше само момента мисъл, не вярвах в тези неща и в никакъв случай не бих и опитал да знам какво ме чака.
     Селцето се беше сгушило в една долина и изкочи пред мен в последния момент. Преди него имаше един хълм и пътя сякаш го преминаваше с абсолютна симетрия. Овален, симетричен от двете страни, без никакви дървета по него..само пътя и един самотен пътен знак точно в най-високата част…и като стигнеш до този знак и вече виждаш керемидения килим, образуван от покривите на къщите. И тук, там по килима стърчаха жълто-кафявите силуети на дърветата.  В средата на селото спрях и попитах насядалите по пейките мъже за моята получателка и те веднага ме упътиха, като не пропуснаха да подчертаят за динамичното получаване на колети в тяхното село. А един от селските зевзеци ми предложи да открием тук офис на нашата фирма. Винаги ме е удивлявал прагматизма и наблюдателността на хората в село. Бих се разговорил с тях, но бързах да приключа с работата и на връщане да спра в гората за час, два…Бързо намерих адреса..доколкото може да се каже адрес в село, но по описанието на къщата, бях вече пред входната врата. Къщата беше малка, отпред имаше малка градинка с цветя, по които личаха следите на есента. От вратата на самата къща до входната врата имаше около 5-6 метра тясна пътека направена с плочки а отстрани малки саксий с цветя. Натиснах бутона на звънеца и зачаках. Представях си жена поне на 50 години, която е вече леко отегчена от постоянното получаване на колети и занимания с проблемите на хората…но все пак загрижена, да помага на хората. Вратата на къщата се отвори и по пътечката към вървеше слаба фигура на жена облечена в дънки и светлосива туника. Когато вече беше до входната врата видях, че е на около 30 години.Противно на очакванията ми, виждах една доста жизнена жена, която нямаше симптоми на отегчена..от работа жена. Чудно ми беше как извършва своите гледания, сеанси или както там се казват…..и докато мислих за това, думите и сякаш ме стреснаха:
- Носите ми колет?....
   Леката и усмивка беше първото, което видях, а след това очите и. Сякаш ме пронизаха. Погледът и беше странен. Лицето и беше бяло, светло, косата черна, и леко къдрева. А очите и бяха сини, за първи път виждах такава странна комбинация. Не можех да кажа, че очите и са студени, но бяха пронизващи..сякаш прочете всичко в мен. Гледаше ме без да отклони поглед от мен…не знам колко време трая това, но сведох поглед към пакета, който държах. Усещах аромат на люляк, явно беше с парфюм, защото сега люляк нямаше никъде по това време. Не я попитах за името, както е редно, просто подадох пакета…..
- Да, това е за вас, моля подпишете се тук…
    Тя бавно пое папката с формуляра, и продължи да ме гледа….очите и отново ме пронизваха….мислих си..сега какво ли ще ми каже за бъдещето ми…не исках да чуя нищо…..
- Може ли химикалката ви. – посочи с ръка към джоба на ризата ми и отново онази усмивка се появи на лицето и.
     След това сякаш усмивката изчезна от лицето и, продължи да ме гледа и сякаш видя всичко, което ми предстои……Разписа се без да свали поглед от мен. Поех папката и тръгнах….когато отивах към колата, усещах погледа и с гърба си. Бягах от това, което вероятно искаше да ми каже…Запалих колата и бързо потеглих, толкова бързо, че забравих да обърна колата и продължих по тясната уличка. Едва след стотина метра спрях и обърнах колата, сега вече бавно потеглих в обратна посока. Когато минавах покрай къщата, където оставих колета, на входната врата стоеше жената и ме изпращаше с поглед. В погледа нямаше усмивка...само онези сини пронизващи очи... Подминах мястото, където попитах за адреса и може би след около петдесет метра двигателят на колата започна да работи неравномерно, избоботи на два пъти и...угасна. Сякаш се изгубиха всички токове в колата. Опитах да запаля на няколко пъти, но уви, двигателят беше безмълвен и тих. Слязох от колата и отворих капака....нищо нередно не се виждаше. Суетенето ми около колата не остана незабелязано и преминаващия покрай мен човек ми посочи отсрещната къща.
- Там попитай, има едно момче...разбира от коли.
  Момчето се зае с колата ми, а аз си взех кафе и отидох до малкото мостче, което беше на мегдана на селото..не исках да сядам в кафенето, за да избегна въпросите на хората, застинали в мислите си пред питиетата си, за които аз бях онова ново нещо, което се случва в монотонното ежедневие на селцето. Подпрян на парапета, гледах как водата игриво обикаля заоблените камъни и си продължава вечния път надолу…мислих си, какво ли може да я спре…реката не е подвластна на събитията..Стресна ме лекото потупване по рамото…беше момчето, което оправяше колата ми…
- Готов си.
- Какво ти дължа? – попитах го а мислите ми бяха в реката..
- Абе, странна работа, ако не бяхме пробвали да запалим колата с теб като ми я остави, нямаше да вярвам…проверих всички системи, няма проблем, няма никаква повреда, всичко е наред…ей така си запали като я пробвах ей сега..сякаш нещо ти е спряло двигателя точно тук…не знам..дай ми 5 лв…просто за труда.
   Дадох му 10 лв. и се качих, завъртях ключа, двигателя тихо замърка и тръгнах. Наистина беше странно, как така се случи..забавих се и есенната гора щеше да остане за друг път, ако съдбата ми дадеше възможност..вече се свечеряваше. Слънцето се беше скрило и настъпваше онова време между деня и нощта, когато светлината отстъпва място на мрака. Излязох от селцето и започнах да изкачвам онзи хълм, който го скриваше от погледа на идващия пътник. Силуета на хълма се очертаваше на фона на остатъците от отиващата си слънчева светлина, гаснещата светлина на небето очертаваше призрачно силуета на хълма. Когато съзрях самотния пътен знак, на върха, застанал невъзмутимо до пътя, разбрах, че нещо е променено. До знака съзрях една фигура, стояща отстрани на пътя. Тя стоеше, неподвижна, без да дава знак да спра, но аз без да се замислям, вече знаех, че ще спра. Тя се приближи, отвори вратата и седна до мен.
- Днес реших да се разходя, а и да ти върна химикалката..забрави си я…
  Вече обръщах колата, сякаш усещайки какво ще ми каже..И отново усетих онзи странен аромат на люляк.
- Ще ме върнеш ли в селото?
- Да, разбира се..благодаря за химикалката, тя е важна за мен…
- Оправи ли се колата ти?
 Лека тръпка мина по гърба ми…от къде знаеше за колата? Е, в това село всичко се знае, вероятно е научила или е видяла, че се мотая, и сега демонстрира своите пророчески способности.
- Да, някакъв дребен проблем, сега всичко е наред.
 Отговорих с увереността, че случайно е научила за проблема с колата ми и сега просто се опитва да ме спечели в разговор…. Може би очакваше да я попитам от къде знае за колата…Но тази увереност продължи само секунда, защото монотонния и глас ме закова за седалката на колата..
- Не си прави утре изследвания, няма смисъл.
  Ако гаснещото небе се бе стоварило върху ми, щях да съм по-малко втрещен. Тази жена май умееше да вижда бъдещето…и май не пропусна да ми го докаже. Същността ми крещеше, а бях безмълвен..вече бях готов за онази дълга борба с болестта..и знаех, че утре няма да си правя никакви изследвания. Не знаех дали да говоря изобщо с нея на тази тема и докато мислих объркано, гласът и ме върна в колата….
- Иди и запали една свещ, постави свещта пред иконата, затвори очи и погледни живота по друг начин, това ще ти помогне….
- Аз…..не ходя често на църква…..много не съм по това….. – казах го с неувереност и обърканост в себе си.
  Вече бяхме пред нейната къща и когато си мислих сега за какво ще си говорим, тя ми докосна леко ръката и каза:
- Сега ще отидеш, със сигурност…..
 Отвори вратата и силуета и се стопи във вечерния полумрак.Остана само аромата на люляк. На връщане карах като на автопилот.Мислих си за нейните думи, сякаш всеки изречен звук от нея беше в чудовищен акорд с действителността. Мислих си как ли ще протече живота ми от тук нататък….От тези мисли не откъсна заглъхващия шум на двигателя на колата ми. Отново угасна..по същия начин както преди час. Колата бавно спря в малката отбивка на пътя. Бях на десетина километра от града. Явно имах някакъв проблем с двигателя, и това трябваше да се оправи. Излязох от колата и мислих на кой от колегите да се обадя, за да дойде и да ме дръпне до града. И точно тогава..видях малката табела отстрани, дървена, стара..със стрелка сочеща към тясната пътечка настрани от пътя. Леките тръпки за втори път ме полазиха по гърба. Погледнах нататък и го видях..малък параклис, кротко кацнал на малкото хълмче на стотина метра от тук. Вървях неуверено към него, най-вероятно щеше да е затворен…но пътят ме водеше нататък. Когато натиснах дръжката , вратата кротко и меко се отвори. Вътре имаше няколко икони, наредени на стената и малък перваз под тях, на който имаше тук, там по някое цвете и някакви вещи. В средата, на една малка поставка за свещи гореше една свещ, а на масичката имаше още една свещ, сякаш оставена за мен. Запалих свещта и седнах на малката изтъркана пейка, огледах иконите и затворих очи. Вътре беше тихо и невероятно спокойно. Като на лента мина през съзнанието  живота ми до момента, с всички хубави и лоши неща..и продължи в неясното ми бъдеще. Когато отворих очи се почувствах отпочинал, вероятно съм стоял доста време, защото навън вече беше тъмно, а странното беше, че свещта, която запалих си продължаваше да гори. Уверено тръгнах по обратния път и знаех, че няма да се обаждам да ме дърпат до града. Качих се в колата, завъртях ключа и двигателя послушно заработи като часовник.
    Вечерта спах като къпан, противно на очакванията ми за мисли относно случилото се през деня. Сутринта се събудих, направих си кафе с мисълта да не ходя на изследвания, защото така или иначе борбата предстои. Когато отпих последната глътка кафе ми се обади личната лекарка, за да ми съобщи с развълнуван глас, че едното от изследванията ми е било объркано и всъщност всичко е наред. Само холестерола ми бил малко по-висок, но с това се живеело…….Отнякъде обонянието ми долови странен аромат на люляк…