Имало едно време един робовладелец. Той имал в своето владение роби, които експлоатирал с пълна сила. Робите работили неспирно, работата била тежка, господарят бил коравосърдечен и жесток човек. С пот на челото и опънати мишци минавало цялото време на робите. Ала най-тежко било липсата на свобода. Робите, работейки , жадно гледали отвъд тежко заключените порти на владението и си мечтаели за свободата. Те не били никога свободни досега, но се опитвали да си представят, че са свободни, това била най-съкровенната им мечта. Не искали нищо друго освен това, да са отвъд заключените порти и да правят това, което искат. Така минавали дните им..в тежък труд и мечти за свободата си.
Един ден се случило така, че всички роби се вдигнали на бунт и гневно разбили заключените порти на владението. Те били навън, те били на свобода вече…Опиянението и сладостта от свободата били невероятни. Те се наслаждавали на тези нови за тях чувства и смело тръгнали напред. Разбитите порти на тяхното робство и техния господар останали далеч зад гърба им…вървели по пътя напред уверено и се радвали на най-сладкото нещо – своята свобода. Минали дни, извървяли доста път..били все така радостни, но усетили, че са гладни…..но това не било проблем, важното било, че са свободни…Времето било пред тях и всичко било в техните ръце….но …..гладът се изострил и те започнали да мислят повече за него. Продължавали да вървят напред, но като че увереността вече ги напускала…Никой вече не гледал посоката по която вървят..всеки мислил за онова непознато чувство, което се засилвало – глада. А този глад ставал вече много силен..радостта и опиянението от свободата отстъпили място на други първични чувства. И така, неусетно, без да следят посоката, по която вървели, те се озовали пред разбитите потри на своето робство..оказало се, че са се движили в кръг…
Пред портите стоял техния бивш господар.
- Защо се върнахте?
- Защото сме гладни.. – се чул плах отговор от множеството.
- Защо не ядохте от свободата си, нали тя е най-сладкото нещо? – попитал господаря.
Бавно, един по един хората започнали да преминават през разбитите порти и влизали вътре. Господарят затворил портите, но не ги заключил…от време на време някой излизал на свобода, но след време се връщал….гладът побеждавал опиянението.
Това е една история, стара колкото е старо и робството. Прочетох я преди време някъде.Мисълта ми е за свободата….Когато свободата е липсвала много дълго време, когато свободата идва за първи път..тогава човек някак си не знае какво да прави с нея. А когато човек не знае какво да прави с нещо, то тогава може да направи нещо неправилно.
Преди двадесетина години ние получихме свободата, на словото, на придвижването, на избора кой да ни управлява, на свободната инициатива за бизнес, на избора как и къде да живеем, да вярваме в определени ценности.... Сладкото опиянение от митингите, от рухването на стените, които ни разделяха беше обхванало всички. Портите на нашата несвобода бяха отворени..а господаря гледаше нашето опиянение…
Първо беше свободата на словото..Много е сладко да знаеш, че можеш свободно да изкажеш това, което мислиш, без притеснения от цензура. Свободата на словото дава възможност да изкажеш това, което мислиш, така, че да бъдеш разбран, поне от тези, които имат способността да мислят. Свободата на словото обаче е различна от свободата на говоренето. И като започна едно говорене…..хора, които никога не бяха имали възможност, и способност да говорят, обсебиха микрофона, завзеха телевизионните екрани, поставиха си портретите по вестниците и започнаха да въвеждат нови думи в нашия език чрез собственото си безсмислено говорене. Превърнаха нашия език в английско-маймунски език..а ние като папагали повтаряхме новите думи, често без изобщо да знаем смисъла им. Превърнахме се в говорилня. А господаря гледаше отстрани и доволно потриваше ръце..той знаеше, че когато много се говори, малко се слуша…..
После дойде свободата да избираме кой да ни управлява..да избираме измежду кого? Измежду всички нас? Или измежду предложените от някъде и някого.И като започна едно предлагане…..Лъкатушехме от едната крайност към другата, синьото и червеното се превърнаха в основни цветове и сякаш станахме далтонисти за останалите цветове от нашето възприятие. Изборът кой да ни управлява ставаше все по-свободен, и колкото беше по-свободен, толкова по-трудно успявахме да изберем…Единия ден ни показваха новата личност, която ще ни управлява добре, показваха се онези отлични качества, които притежава личността, кандидат за властта, онзи добър опит, който има…и на следващия ден ни се съобщаваше сензационно, че е или хомосексуалист, или яде малки деца..а ние трябваше да избираме….и така до следващия кандидат, за когото щяхме да изкрещим: „осанна” или „разпни го”. Така, добивайки условния рефлекс да приемаме или отхвърляме безрезервно, започвахме да гласуваме за едни и същи хора, просто се сменяха само цветовете, сменяха се партии, сменяха се идеологии, сменяха се визии, сменяха се лобита, но….хората, които трябваше да избираме да ни управляват си оставаха същите. Въртяхме се в омагьосания кръг на тоталното отхвърляне и безрезервното вярване в недоказаните способности. И след всеки избор извинително приемахме твърдението, че народа винаги прави мъдър избор. И много малко хора се осмеляваха да отбележат, че мнозинството не винаги може да бъде право.Че мнозинството не винаги взема правилното решение. Приравнявахме свободните демократични избори със свободата да изразиш своя глас, а това са две коренно различни понятия.
Но годините минават..и подобно на описаната в началото история, опиянението от свободата отстъпва на други чувства, първични чувства и мисли, които са по-силни от опиянението. И тук, в нашето съвремие гладът едва ли е от най-силните чувства, макар, че не е за пренебрегване..но като че се появяват нови не до там първични, но силни чувства и мисли, които ни карат крадешком да поглеждаме към разбитите врати на нашето робство… Липсата на перспектива, липсата на визия, все по-липсващата духовност, липсата на законност, липсата на държавност, изобилието от абсурди в наглед нормалната ни свободна държава..Дали носталгията по доброто старо време, която все по-често спохожда част от нас, не е онзи срамежлив поглед към незаключените врати на нашата предишна несвобода?
