В края на това лято се разговорихме с един мой познат, оказа се запален планинар. Споделих с него моя скромен опит в планината и разговора тръгна около Пирин планина. Казах му, че съм ходил до хижа Вихрен и имам намерение да изкача върха. Описанието на този мой познат за Пирин ще обобщя с едно изречение….той ми каза следното: „Пирин е най-красивата планина, красотата е неземна, космическа, тази планина е различна от другите.” Това изречение ме накара час по-скоро да взема решение да кача върха. Междувременно, споделих и с друг мой познат за намерението ми, и тъй като знаех, че се е качвал там няколко пъти, го попитах за особенностите на изкачването. От него запомних друго едно определение за Пирин: „Абе много е красиво, високо, нагоре е само голи чукари..”.

    Така в един слънчев съботен ден в края на август поех към Банско, за да проверя къде е истината измежду тези две крайни определения за Пирин. В 9 часа сутринта вече бях на хижа Вихрен. Доста трудно намерих място за паркиране, което означаваше, че в този ден щеше да има доста туристи към върха, както се и оказа после. Застанах пред хижата и погледнах към върха, така, както го гледах и при предното ми идване до хижата. Гледах го и му се възхищавах, изглеждаше величествен, непревземаем и….привличащ към себе си. Хижа Вихрен се намира на височина 1950м., а връх Вихрен е висок 2914 м. и е втори след Мусала. Предстоеше ни да преодолеем  почти 1000 метра денивелация. Наред с удивлението и възхитата от пиринския красавец, бях с доста повдигнат адреналин. Това беше така, защото плана ми беше да се качвам на върха сам, което беше против всички правила за движение и пребиваване в планината. Приятелят, с когото бяхме планирали катеренето имаше ангажимент. Но аз не исках да отлагам изкачването и реших да тръгвам сам, с тайната надежда, да се прикрепя към някоя група, изкачваща върха. Все пак беше съботен ден и смятах, че ще има и други, които ще са устремени към гордия първенец на Пирин. Така и стана…Докато гледах върха и се приготвях за изкачването покрай мен минаха млад мъж и малко 7-8 годишно момиченце. Момичето обстрелваше баща си с въпроси, на които той едва смогваше да отговаря. Бяха екипирани за туризъм…. Точно пред табелата за началото на маршрута видях, че мъжът и детето вече се подготвяха заедно с още една жена за тръгват нагоре. Попитах ги, посочвайки върха, дали това е връх Вихрен. Направих го по-скоро за да започна разговор, отколкото да се уверя дали е така. След като разбрах, че ще се катерят към върха, ги попитах, дали ще имат нещо против да се движа с тях, тъй като не познавам маршрута. Така се запознах с моите спътници към върха…..Всъщност запознаването щеше да стане след половин час..нагоре , по пътя към върха..по много забавен начин….

    Изкачването на Вихрен започна от хижата и в началото имаше един доста стръмен участък. Маркировката в определени моменти се губеше, но моите спътници бяха минавали от тук и нямахме проблеми. На места пътеката се разклоняваше и беше важно да се знае точно маршрута, защото на едно място имаше отклонение за друг маршрут. Отпред вървеше таткото с малката бърборана, а аз вървях най-отзад. Момичето не спираше да говори, току се препъваше, но таткото не позволяваше на момичето да падне, просто я подхващаше под мишниците и  правеше забележка да внимава в краката си. Правехме кратки почивки, най-вече заради детето и някъде след около половин час стигнахме до една равна площадка, където направихме първата по-дълга почивка, тъй като изкачването беше доста динамично. Разговорихме се за връх Вихрен, когато изведнъж, малката бърборана ни прекъсна със следното изречение:

-         А, не може така да си говорите, първо трябва да се запознаете!!!

  Направо ни застреля тази малка сладурана. И си беше право детето. Така, с искрени усмивки, предизвикани от рационалната детска логика се запознах с Боби и леля Ели/както малката я наричаше/. Ели беше приятелка на семейството, а после горе на върха щяхме да се срещнем с майката на момичето и още една тяхна приятелка, и надолу групата ни щеше да е по-голяма. И така, след като вече се бяхме запознали по всички правила, продължихме нагоре. С набирането на височина, гледката ставаше все по-красива. Когато на моменти имаше видимост към хижата, откъдето бяхме тръгнали, се виждаше как хижата започва да добива все по-малки размери. Отсреща беше връх Тодорка. Стръмните му склонове придаваха още по-величествен вид на върха. Растителността  започна да става все по-оскъдна като се качвахме нагоре. Пирин е планина, съставена основно от гранитна скала, поради което не се задържа много влага, тук няма почти никакви реки и езера. Характерно за изкачването на Вихрен е, че на практика върхът се заобикаля и качването става от задната страна , а не от тази, която се вижда от хижата. Тя е доста стръмна и изкачването може да стане само с осигуровка. Всичко това ми обясняваше Боби, докато се качвахме.Той имаше доста солиден опит в изкачването, знаеше доста за нашите планини. В подножието на Вихрен Боби ми каза, че ще ходи скоро да изкачва Монблан, и сега, докато е тук в Банско, вече няколко пъти е качвал Вихрен – за добиване на тренинг.

           Вървяхме по един почти равен участък и от тук върхът се виждаше много добре, огрян от слънцето, белееше на фона на ярко синьото небе. Въздухът беше кристално чист. А пред нас вече виждахме следващия доста стръмен и каменист участък. На места се налагаше да си помагаме и подпираме с ръце, тъй като имаше доста големи камъни, по които се катерехме. Натоварването беше доста голямо, почивките бяха по-чести, а отсреща връх Тодорка не изглеждаше вече толкова висок. Сега се изкачвахме към билото на планината и щяхме да стигнем до местността Кабата. Тук, докато се изкачвахме по стръмното, Боби ми каза шеговито, че като се качим до Кабата и вече си мислим, че тежкото е минало, ще установим, че то тепърва предстои. И наистина гледката от местността Кабата е впечатляваща. При самото изкачване на билото, Вихрен се пада отзад, т.е. докато се качваш нагоре, не го виждаш. Когато се качиш на равното и погледнеш към върха, пред теб се изправя една внушителна стена от скали, която изглежда страховито. Никаква растителност, нищо зелено, нищо равно, нищо успокояващо. Само камъни и върхът – горд и предизвикателен. Това е последната част от изкачването, която се преодолява за около 40 минути. Тези 40 минути са наистина предизвикателство – вървиш нагоре, бориш се с умората, бориш се с камъните върху които стъпваш, бориш се със себе си. А когато спираш да почиваш, гледката започва да те омагьосва. Постепенно пред теб се очертават околните планински възвишения, вече по-ниски, гледаш ги отгоре. Небето, поради голямата височина е по-ярко синьо. Въздухът нахлува в дробовете ти, усещаш, че е по-разреден от височината, мускулите ти крещят за почивка, а върхът е вече толкова близо, че усещаш насладата от поредната победа над …себе си, защото върхът е велик и непобедим…..От връх Вихрен се вижда всичко…долу е Банско, тихо се е кротнало в равното, по нататък се виждат още много населени места…Връх Тодорка се вижда отгоре…вижда се лифта..стълбовете, въжетата, седалките на лифта..къщичката, където свършва лифта..Наоколо се виждат в синевата всички върхове….виждат се пътеките по които можеш да слезеш от върха…..гледаш ги отгоре..всичко се вижда отгоре..сякаш гледаш от Космоса…….над теб няма нищо, освен синева….

    Слизането беше също толкова трудно, колкото и качването. Липсва само предизвикателството на върха….

   Когато погледнах от долу връх Вихрен, подпрян на калника на колата, с чаша кафе в ръка, без раницата на гърба, и с разхлабени връзки на туристическите обувки се замислих…..колко е красива планината, каква радост за окото , за тялото и за душата е тя……И като се замисля, че в близките 5-10 милиона години тази планина ще си е все тук, все така величествена и красива, все така привличаща, без да се помръдне от мястото си….не е ли по-добре, ние, които сме за  толкова мъничко време тук, на тази земя , да ходим по-често при нея….при Планината….

 

Прекрасно е!В планината всичко е по-различно...и хората,и думите,и чувствата,и емоциите,и смисълът...Тогава,когато над тебе е само господ е твърде вероятно и да те чуе...Дори няма нужда от думи...мислите се сливат с Вселената...

На мен Вихрен два пъти ми се изплъзва, все така се случва, че минавам покрай него и няма време за качване.
Само една лека забележка. Вихрен е част от т.нар Карстово или Мраморно било, което е изключително безводно. Точно карста е причината да няма вода там.
Иначе в Пирин има много ледникови езера - 186, има и реки.