Постинг
22.11.2012 01:25 -
К А М Ъ Ч Е Т О
Автор: krankar
Категория: Изкуство
Прочетен: 2655 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.11.2012 01:28
Прочетен: 2655 Коментари: 0 Гласове:
7
Последна промяна: 22.11.2012 01:28
И сега се чудя какво ме накара онзи съботен следобед да си сменя пощенската кутия, не,не електронната, а тази, която е предназначена за истински писма, истинската пощенска кутия. Живея в къща и на входната врата имам пощенска кутия , която беше ужасно остаряла. В ерата на интернет и имейлите беше някак си странно да се подготвяш да получаваш истински писма, но….Махнах старата кутия, която беше прикрепена за две дървени плоскости, които и служеха за гръб, махнах и плоскостите, защото бяха остарели и времето беше оставило своите отпечатъци върху тях. И когато оставях слепените плоскости на земята, те се разделиха, просто връзката помежду им се беше разпаднала. И измежду двете плоскости изпадна един плик, върху когото времето беше сложило своите отпечатъци.. беше попаднало по неизвестен начин в междината, явно беше от много време там, но не предполагах, че ще е от…много, много време. Пожълтял и прояден от влагата и мухъла в краищата си, тук там по него имаше и паяджини…беше като бутилка отлежало и забравено някъде старо вино. Взех плика и го почистих с ръка, праха който падна от него откри част от името на подателя и фрагментите от миналото вдигнаха адреналина ми до краен предел. Бавно измъкнах нагърчения от времето лист и зачетох…..
„Здравей миличък, когато четеш тези редове сигурно ще си ядосан на това, което се случи, но така се стекоха обстоятелствата, че не можехме да се видим, както се бяхме разбрали. Просто аз нямах тази възможност, и не ти се обадих после, защото трябваше да ти обяснявам на дълго и на широко…а това щеше да е неприятно за теб. А и не беше за обяснения по телефон…След тези обяснения срещата ни едва ли щеше да ти е приятна. За известно време няма да можем да се виждаме, аз ще ти се обадя, когато ми е възможно. Не мога и да ти напиша причините, знаеш защо..писането ми е трудно, не си контролирам ръката, но ще се оправя. Обичам те, миличък, сърцето ми плаче за теб. С теб миговете бяха невероятни. Надявам се нашето камъче да ни събере..по него ще се познаем, дори да сме се променили…до неузнаваемост. Може би ти не, но аз вероятно ще се променя много….Много, много се надявам да се видим, когато ми е възможно…и да отидем отново край реката..нашата река…Стискам камъчето в ръка и те целувам…”
Явно съм стоял доста време замислен, седнал на стълбите пред входната врата, защото гласът на дъщеря ми ме стресна….
- Какво правиш бе тате, защо ти е тази пощенска кутия..във века на нета сме, кой пише такива писма сега…я погледни това писмо, дето ти е в ръката….сигурно възрастта му е колкото моята…
Тя не можеше да предположи, че писмото беше със седем години по-голямо от нея..то беше на 21 години. Писмото беше по-голямо и от сина ми..той беше на 17 години.
А мислите ми отлетяха 23 години назад…две години преди да бъде написано това писмо…Тогава аз бях на 24 години, а тя на 20. Видях я на един пикник, бяхме много хора….някак си се събрахме две компании на едно и също място..край една малка рекичка..беше през 1987г…Беше седнала настрани и си разтриваше дясната ръка, явно изпитваше болка, съдейки по израза на лицето и. Приближих се…и поех ръката и, предложих и да се опитам да помогна…аз бях рехабилитатор и се занимавах с масажи, тъкмо бях навлязъл в работата си. След пет минути беше забравила за болката, а ние се бяхме запознали. Беше привличане и харесване от пръв поглед. После се превърна в любов..първата голяма любов и за двама ни. Тя имаше някакъв проблем с мускулите и ставите и аз я масажирах често, като масажите в последствие се превръщаха в милувки..дълги и прекрасни. Живеехме в различни градове, и се виждахме често. През следващите две години често идвахме на същото място, където се бяхме запознали и си правехме пикник когато времето беше хубаво. Говорихме си, играехме на шах, любехме се.. През второто лято на нашето запознанство тя намери в реката едно камъче, което беше различно от останалите, вероятно беше гранитно парче, което водата беше оформила като овал с много гладка форма. Дълго го гледахме и му се радвахме…тогава тя го изпусна и когато падна на земята, се счупи на две части. Тогава решихме на шега всеки да вземе своята част и винаги като се виждаме да ги съединяваме, като знак и парола, че това сме ние. И винаги като се срещахме, първата работа беше да съединим двете части, да си паснат, като гаранция, че това сме ние. А истината беше, че ние се допълвахме взаимно по невероятен начин..също като двете части на камъчето, които образуваха онзи овал….към края на втората година от нашето запознанство мислехме да се съберем и да живеем заедно, но тогава състоянието и се влоши и трябваше да влезе в болница. Баща и беше от старата аристокрация на града и не можеше да приеме този вариант, дъщеря му да отиде къде да е. А и здравето и беше най-важното в случая. Вероятно заради това не дойде на гарата да я взема с мен както се бяхме разбрали при поредната ни среща.Затова и аз не бях настоятелен в търсенето на възможност да разбера какво се случва. А по това време все още мобилните телефони ги нямаше и връзката се осъществяваше доста по-бавно. Контактувахме по телефона, когато не бяхме заедно. На другия ден позвъних у тях, но никой не отговори. След няколко дни отново се обадих и от баща и научих, че е в болница. Исках да отида да я видя, но баща и, който не хранеше особени симпатии към мен ме посъветва, че това не е желателно. Така ми остана варианта да чакам нейното обаждане. Но тя така и не се обади. Когато я търсих няколко пъти, все се натъквах на недружелюбен тон и останах да чакам. А чакането и неизвестността пораждат винаги много въпроси. В продължение на няколко месеца се опитвах да разбера какво се случва, но така и не успях. Преживях тежки моменти, бях свикнал с това момиче и липсата и беше тежка за мен. Но..живота продължаваше и аз като млад човек, нелишен от вниманието на жените се адаптирах. В следващите две години два пъти почувствах тръпката на любовта, но винаги първата любов си остава някак си като еталон, като критерии за сравнение, като връщане на лентата назад. След това се ожених за жена, която обичам, и живота ме вкара в своето русло. Мисълта за нея..момичето, чиято ръка масажирах, момичето с втората част на камъчето не ме напускаше. Знаех къде живее и един ден, три години след като не се видяхме на последната ни среща отидох там да разбера…..Възрастния човек на пейката пред входа беше доста приказлив.
-А, те се преместиха отдавна в София, продадоха тука апартамента и отидоха…нещо щерката му беше болна..ама много болна…там да я лекуват….ама чувам, че нямало да я бъде…лоша работа, да знаеш….ами ти що питаш….
- Ами съученик съм на момичето, исках да разбера как е.
Мрачната мисъл, че , както каза дядото от пейката „няма да я бъде” не ме напусна като се прибирах обратно. Мислих си какво ли се е случило с момичето, което притежаваше другата част от нашето камъче. След месец отново се обадих и гласът на баща и ме вледени: - Тя е вече в един друг свят..не я търси повече…. Тогава реших, че се е случило най-лошото…
Същият ден, когато намерих писмото, вечерта се въртях в леглото не можах да заспя…странно чувство ме обзе. Сякаш това писмо я върна обратно в битието ми…Сутринта извадих камъчето от старата кутия и го гледах, докато пия кафето. В работата си имам един колега, викаме му Къртика..обича да се зарови в някакъв проблем, и да го реши..и винаги успява. Срещнах го в коридора и му подхвърлям..
- Абе Кърт, можеш ли да провериш по едно ЕГН дали човека е жив или умрял?
Имах нейното ЕГН, защото на времето я уредих да я приемат в нашата болница за рехабилитиране.
- Готово бе батка, давай…ще го открием.
Един час след като му дадох информацията, Къртика идва при мен и се хили….
- Батка, мацето не е при умрелите..значи е жива..искаш ли да търся?
- Сигурен ли си бе ?
- Ееее, при мен грешка няма.
Сърцето ми отново ускори пулса си…Как така…значи е жива, а не се обади..поне едно обаждане. Какво се беше случило, та изведнъж всичко прекъсна. Каквато и да беше нейната болест, поне в името на онова, което бяхме преживяли трябваше да се обади…На другия ден Къртика ми се обажда и почва с интиргуващ тон….
- Намерих твоето маце, бизнесменка е….собственик и мениджър на дом за незрящи хора. Госпожа Иванова – Шулц. Българо-германка…ама батка, тя ти е набор бе, отивай при нещо по младо….
Къртика ми даде адреса на дома и ме пита какво още да научи за нея…отпратих го..това ми беше достатъчно..че и в повече ми дойде…И ако до момента си мислих, че е имало някакви обстоятелства, които са я спирали, сега тази мисъл ме напусна. И явно беше преуспяла в живота и в работата. А аз жалих моето момиче през годините, жалих и мислих за първата си любов. Хем се радвах, че е жива и здрава, хем се чувствах някак си пренебрегнат..как така не се обади през тези години..къде е нейното камъче. И тогава ми дойде щурата идея – да отида и да я видя, да се срещна с нея. Намерих телефона на дома, и с надеждата да чуя гласа и позвъних, но..се обади секретарката на госпожа Шулц…е, бизнес дама е, естествено, че ще има секретарка..уредих си среща..представих се като рекламен агент на фирма, която издава рекламна брошура със социална насоченост, рекламираме грижата за хора в неравностойно положение.Не знам как ми дойде наум това, но подейства…след час ми се обади секретарката и срещата беше уточнена. Подготвих си …..само едно нещо…камъчето..това беше моята подготовка за така нареченото интервю…Бях се настроил да си отмъщавам за това, което се беше случило, а то ми се струваше като едно необяснимо предателство….
И така се отзовах пред луксозната врата на офиса на моята бизнес дама, готов да се връщам в миналото..през онези далечни години…Усетих как неволно сърцето ми започва да ускорява пулса си..а си бях казал, че това ще е просто една среща с далечен приятел, на когото имам нещо да припомня..Когато секретарката и ме въведе в кабинета, тя стоеше на едно сравнително малко, но стилно бюро. Не стана да се ръкува и запознае с мен, а просто ми посочи с усмивка меките фотьойли на 3 метра от бюрото и.Може би си беше придаване на важност, не я познавах като такъв човек но…времената променят хората..до неузнаваемост. Загледах се в лицето и…беше се превърнала в зряла жена, възрастта разбира се беше сложила своя отпечатък по лицето и..но то си беше същото..светло. Косата като че не беше така буйна, както преди и вероятно беше боядисана, защото ми си струваше по-светла от естествения цвят. Явно не ме беше познала, поне видимо не показа това…погледа и само беше малко странен..очите и сякаш преминаваха през мен, в тях потърсих нотката на изненада, на подсещане за нещо, което е било много отдавна. Но не открих признаци да се е сетила кой съм, или ако се беше сетила, явно добре го прикриваше. Придържах се към плана, които редих в случай, че не ме познае….Започнах с кратко описание на брошурата, която ще издаваме, тя ме слушаше внимателно…и вече започнах да се дразня на нейния леко надменен поглед, с който сякаш нарочно не подсказваше нищо. Но аз бях предвидил всичко и вече преминавах към общите приказки. Камъчето в джоба ми беше последния коз, последното оръжие срещу нейната къса памет, но щях да го използвам бавно и методично.Продължихме разговора за доброто дело, с което се е захванала, да се грижи за незрящите хора, тя от своя страна ми обясни надълго и на широко какво се прави в този дом. Явно работата и доставяше удоволствие, защото много въодушевено говореше за това. Вече бях просто амбициран, че се прави, че не се сеща кой съм и реших да мина в настъпление. В общите думи с които продължи разговора ни започнах да вмъквам думи, които сме използвали двамата, когато си говорихме…нещо като наши думи, които са като нещо специално, казано и запомнено във времето. Вмъквах теми, за които сме спорили и дълго говорили. Сякаш нещо в нея започна да се променя..стана неспокойна..погледа и започна да блуждае….”Аха, започна да се сещаш, мило мое момиче, нали така..” мислих си аз и продължавах..Накрая, вече объркана, тя чу поредния ми въпрос:
- Вие имате ли предмети, които пазите, скъпи за вас вещи, предмети с които се свързват приятни спомени от времето?
Погледът и беше насочен към мен, а сякаш не ме виждаше. Последния ми въпрос вече предизвикваше сълзите и….
- Имате ли, пазите ли част от нещо, с което да се идентифицирате…имате ли паролата…госпожо Шулц…нашата парола..
Тя бавно, без да откъсва поглед от мен отвори едно чекмедже на бюрото си и бавно извади камъчето. От очите и течаха сълзи, тихо произнесе:
- Господи, познах те…още като влезе..по гласа…..но нямаше как да съм сигурна, че си ти.
Вече държах моето камъче и бях тръгнал към нея..за да я прегърна и целуна…и на метър от бюрото и нещо ме закова на място….Видях пръснатите листи по бюрото…бяха празни, нищо не беше написано по тях..чисто бели…и после видях малките релефни точки по тях…това бяха буквите на Брайловото писмо….Вдигнах поглед към нея, вече бях много много близо..и видях угасналия и поглед…..Божичко, тя беше сляпа!!!!!
Следва продължение
„Здравей миличък, когато четеш тези редове сигурно ще си ядосан на това, което се случи, но така се стекоха обстоятелствата, че не можехме да се видим, както се бяхме разбрали. Просто аз нямах тази възможност, и не ти се обадих после, защото трябваше да ти обяснявам на дълго и на широко…а това щеше да е неприятно за теб. А и не беше за обяснения по телефон…След тези обяснения срещата ни едва ли щеше да ти е приятна. За известно време няма да можем да се виждаме, аз ще ти се обадя, когато ми е възможно. Не мога и да ти напиша причините, знаеш защо..писането ми е трудно, не си контролирам ръката, но ще се оправя. Обичам те, миличък, сърцето ми плаче за теб. С теб миговете бяха невероятни. Надявам се нашето камъче да ни събере..по него ще се познаем, дори да сме се променили…до неузнаваемост. Може би ти не, но аз вероятно ще се променя много….Много, много се надявам да се видим, когато ми е възможно…и да отидем отново край реката..нашата река…Стискам камъчето в ръка и те целувам…”
Явно съм стоял доста време замислен, седнал на стълбите пред входната врата, защото гласът на дъщеря ми ме стресна….
- Какво правиш бе тате, защо ти е тази пощенска кутия..във века на нета сме, кой пише такива писма сега…я погледни това писмо, дето ти е в ръката….сигурно възрастта му е колкото моята…
Тя не можеше да предположи, че писмото беше със седем години по-голямо от нея..то беше на 21 години. Писмото беше по-голямо и от сина ми..той беше на 17 години.
А мислите ми отлетяха 23 години назад…две години преди да бъде написано това писмо…Тогава аз бях на 24 години, а тя на 20. Видях я на един пикник, бяхме много хора….някак си се събрахме две компании на едно и също място..край една малка рекичка..беше през 1987г…Беше седнала настрани и си разтриваше дясната ръка, явно изпитваше болка, съдейки по израза на лицето и. Приближих се…и поех ръката и, предложих и да се опитам да помогна…аз бях рехабилитатор и се занимавах с масажи, тъкмо бях навлязъл в работата си. След пет минути беше забравила за болката, а ние се бяхме запознали. Беше привличане и харесване от пръв поглед. После се превърна в любов..първата голяма любов и за двама ни. Тя имаше някакъв проблем с мускулите и ставите и аз я масажирах често, като масажите в последствие се превръщаха в милувки..дълги и прекрасни. Живеехме в различни градове, и се виждахме често. През следващите две години често идвахме на същото място, където се бяхме запознали и си правехме пикник когато времето беше хубаво. Говорихме си, играехме на шах, любехме се.. През второто лято на нашето запознанство тя намери в реката едно камъче, което беше различно от останалите, вероятно беше гранитно парче, което водата беше оформила като овал с много гладка форма. Дълго го гледахме и му се радвахме…тогава тя го изпусна и когато падна на земята, се счупи на две части. Тогава решихме на шега всеки да вземе своята част и винаги като се виждаме да ги съединяваме, като знак и парола, че това сме ние. И винаги като се срещахме, първата работа беше да съединим двете части, да си паснат, като гаранция, че това сме ние. А истината беше, че ние се допълвахме взаимно по невероятен начин..също като двете части на камъчето, които образуваха онзи овал….към края на втората година от нашето запознанство мислехме да се съберем и да живеем заедно, но тогава състоянието и се влоши и трябваше да влезе в болница. Баща и беше от старата аристокрация на града и не можеше да приеме този вариант, дъщеря му да отиде къде да е. А и здравето и беше най-важното в случая. Вероятно заради това не дойде на гарата да я взема с мен както се бяхме разбрали при поредната ни среща.Затова и аз не бях настоятелен в търсенето на възможност да разбера какво се случва. А по това време все още мобилните телефони ги нямаше и връзката се осъществяваше доста по-бавно. Контактувахме по телефона, когато не бяхме заедно. На другия ден позвъних у тях, но никой не отговори. След няколко дни отново се обадих и от баща и научих, че е в болница. Исках да отида да я видя, но баща и, който не хранеше особени симпатии към мен ме посъветва, че това не е желателно. Така ми остана варианта да чакам нейното обаждане. Но тя така и не се обади. Когато я търсих няколко пъти, все се натъквах на недружелюбен тон и останах да чакам. А чакането и неизвестността пораждат винаги много въпроси. В продължение на няколко месеца се опитвах да разбера какво се случва, но така и не успях. Преживях тежки моменти, бях свикнал с това момиче и липсата и беше тежка за мен. Но..живота продължаваше и аз като млад човек, нелишен от вниманието на жените се адаптирах. В следващите две години два пъти почувствах тръпката на любовта, но винаги първата любов си остава някак си като еталон, като критерии за сравнение, като връщане на лентата назад. След това се ожених за жена, която обичам, и живота ме вкара в своето русло. Мисълта за нея..момичето, чиято ръка масажирах, момичето с втората част на камъчето не ме напускаше. Знаех къде живее и един ден, три години след като не се видяхме на последната ни среща отидох там да разбера…..Възрастния човек на пейката пред входа беше доста приказлив.
-А, те се преместиха отдавна в София, продадоха тука апартамента и отидоха…нещо щерката му беше болна..ама много болна…там да я лекуват….ама чувам, че нямало да я бъде…лоша работа, да знаеш….ами ти що питаш….
- Ами съученик съм на момичето, исках да разбера как е.
Мрачната мисъл, че , както каза дядото от пейката „няма да я бъде” не ме напусна като се прибирах обратно. Мислих си какво ли се е случило с момичето, което притежаваше другата част от нашето камъче. След месец отново се обадих и гласът на баща и ме вледени: - Тя е вече в един друг свят..не я търси повече…. Тогава реших, че се е случило най-лошото…
Същият ден, когато намерих писмото, вечерта се въртях в леглото не можах да заспя…странно чувство ме обзе. Сякаш това писмо я върна обратно в битието ми…Сутринта извадих камъчето от старата кутия и го гледах, докато пия кафето. В работата си имам един колега, викаме му Къртика..обича да се зарови в някакъв проблем, и да го реши..и винаги успява. Срещнах го в коридора и му подхвърлям..
- Абе Кърт, можеш ли да провериш по едно ЕГН дали човека е жив или умрял?
Имах нейното ЕГН, защото на времето я уредих да я приемат в нашата болница за рехабилитиране.
- Готово бе батка, давай…ще го открием.
Един час след като му дадох информацията, Къртика идва при мен и се хили….
- Батка, мацето не е при умрелите..значи е жива..искаш ли да търся?
- Сигурен ли си бе ?
- Ееее, при мен грешка няма.
Сърцето ми отново ускори пулса си…Как така…значи е жива, а не се обади..поне едно обаждане. Какво се беше случило, та изведнъж всичко прекъсна. Каквато и да беше нейната болест, поне в името на онова, което бяхме преживяли трябваше да се обади…На другия ден Къртика ми се обажда и почва с интиргуващ тон….
- Намерих твоето маце, бизнесменка е….собственик и мениджър на дом за незрящи хора. Госпожа Иванова – Шулц. Българо-германка…ама батка, тя ти е набор бе, отивай при нещо по младо….
Къртика ми даде адреса на дома и ме пита какво още да научи за нея…отпратих го..това ми беше достатъчно..че и в повече ми дойде…И ако до момента си мислих, че е имало някакви обстоятелства, които са я спирали, сега тази мисъл ме напусна. И явно беше преуспяла в живота и в работата. А аз жалих моето момиче през годините, жалих и мислих за първата си любов. Хем се радвах, че е жива и здрава, хем се чувствах някак си пренебрегнат..как така не се обади през тези години..къде е нейното камъче. И тогава ми дойде щурата идея – да отида и да я видя, да се срещна с нея. Намерих телефона на дома, и с надеждата да чуя гласа и позвъних, но..се обади секретарката на госпожа Шулц…е, бизнес дама е, естествено, че ще има секретарка..уредих си среща..представих се като рекламен агент на фирма, която издава рекламна брошура със социална насоченост, рекламираме грижата за хора в неравностойно положение.Не знам как ми дойде наум това, но подейства…след час ми се обади секретарката и срещата беше уточнена. Подготвих си …..само едно нещо…камъчето..това беше моята подготовка за така нареченото интервю…Бях се настроил да си отмъщавам за това, което се беше случило, а то ми се струваше като едно необяснимо предателство….
И така се отзовах пред луксозната врата на офиса на моята бизнес дама, готов да се връщам в миналото..през онези далечни години…Усетих как неволно сърцето ми започва да ускорява пулса си..а си бях казал, че това ще е просто една среща с далечен приятел, на когото имам нещо да припомня..Когато секретарката и ме въведе в кабинета, тя стоеше на едно сравнително малко, но стилно бюро. Не стана да се ръкува и запознае с мен, а просто ми посочи с усмивка меките фотьойли на 3 метра от бюрото и.Може би си беше придаване на важност, не я познавах като такъв човек но…времената променят хората..до неузнаваемост. Загледах се в лицето и…беше се превърнала в зряла жена, възрастта разбира се беше сложила своя отпечатък по лицето и..но то си беше същото..светло. Косата като че не беше така буйна, както преди и вероятно беше боядисана, защото ми си струваше по-светла от естествения цвят. Явно не ме беше познала, поне видимо не показа това…погледа и само беше малко странен..очите и сякаш преминаваха през мен, в тях потърсих нотката на изненада, на подсещане за нещо, което е било много отдавна. Но не открих признаци да се е сетила кой съм, или ако се беше сетила, явно добре го прикриваше. Придържах се към плана, които редих в случай, че не ме познае….Започнах с кратко описание на брошурата, която ще издаваме, тя ме слушаше внимателно…и вече започнах да се дразня на нейния леко надменен поглед, с който сякаш нарочно не подсказваше нищо. Но аз бях предвидил всичко и вече преминавах към общите приказки. Камъчето в джоба ми беше последния коз, последното оръжие срещу нейната къса памет, но щях да го използвам бавно и методично.Продължихме разговора за доброто дело, с което се е захванала, да се грижи за незрящите хора, тя от своя страна ми обясни надълго и на широко какво се прави в този дом. Явно работата и доставяше удоволствие, защото много въодушевено говореше за това. Вече бях просто амбициран, че се прави, че не се сеща кой съм и реших да мина в настъпление. В общите думи с които продължи разговора ни започнах да вмъквам думи, които сме използвали двамата, когато си говорихме…нещо като наши думи, които са като нещо специално, казано и запомнено във времето. Вмъквах теми, за които сме спорили и дълго говорили. Сякаш нещо в нея започна да се променя..стана неспокойна..погледа и започна да блуждае….”Аха, започна да се сещаш, мило мое момиче, нали така..” мислих си аз и продължавах..Накрая, вече объркана, тя чу поредния ми въпрос:
- Вие имате ли предмети, които пазите, скъпи за вас вещи, предмети с които се свързват приятни спомени от времето?
Погледът и беше насочен към мен, а сякаш не ме виждаше. Последния ми въпрос вече предизвикваше сълзите и….
- Имате ли, пазите ли част от нещо, с което да се идентифицирате…имате ли паролата…госпожо Шулц…нашата парола..
Тя бавно, без да откъсва поглед от мен отвори едно чекмедже на бюрото си и бавно извади камъчето. От очите и течаха сълзи, тихо произнесе:
- Господи, познах те…още като влезе..по гласа…..но нямаше как да съм сигурна, че си ти.
Вече държах моето камъче и бях тръгнал към нея..за да я прегърна и целуна…и на метър от бюрото и нещо ме закова на място….Видях пръснатите листи по бюрото…бяха празни, нищо не беше написано по тях..чисто бели…и после видях малките релефни точки по тях…това бяха буквите на Брайловото писмо….Вдигнах поглед към нея, вече бях много много близо..и видях угасналия и поглед…..Божичко, тя беше сляпа!!!!!
Следва продължение
Няма коментари
