Една Жена вървяла по своя житейски път, осеян с много несгоди и тежести. Суровият живот не пропускал удобен случай, за да я накаже несправедливо. Жената живеела в омагьосан свят, светът на лицемерието, бездушието, егоизма и арогантността. Вместо мъжкото рамо, на което да се опре, около нея било мъжкото его, което бавно я убивало във времето. Съградила дом, отгледала деца, Жената бавно умирала, защото в душата и било тъмно, студено, мрачно и наранено. Вечер не заспивала , а гледала тъмния таван на стаята,  и се питала – дали да продължи да живее, или не. Така, в продължение на дълги нощи тя умирала многократно..за да се събуди на сутринта без душа. Животът минавал покрай нея като река, понякога потоците я отнасяли в някоя посока, за миг в душата на Жената проблясвала искрицата на живеца, който имала и който бил убит от омагьосания свят в който живеела..но това били само мигове, кратки, като сън, почти нереални. И отново потъвала в своя мрачен свят, и отчаянието я притискало до стената, все по-силно и по-силно. Жената не намирала изход, тези, на които дала част от своето сърце и душа – нейните деца, били вече големи, те си имали свой живот, те били далеч от нея…. Жената бавно потъвала с протегнати ръце, търсещи да се вкопчат в нещо. Тя усещала как бавно умира, всеки ден по малко…..И тогава се случило нещо..жената усетила утробата си, усетила зараждането на нов живот, и решила. Водена от майчиния инстинкт, тя тръгнала срещу предизвикателствата на живота. Родила момченце, и когато го видяла за първи път, разбрала защо ще продължи да живее. Това било нейното спасение. Жената била окрилена, изпълнена със сили, изпълнена с живот, готова да дарява своята майчина обич на рожбата си.Като че живота за нея отново започнал отначало. Наричала детето си Съкровище. Така, вървейки по пътя на трудния живот с детето си, самотната Жена била сама и за всичко разчитала единствено на себе си. И Жената успявала да се справи с трудностите. Когато и било най-трудно, поглеждала големите светли очи на своето Съкровище, и заредена със сили продължавала напред. А животът я подлагал на изпитания. По своя път Жената се срещала със Завистта.Тя идвала при нея когато Жената се радвала на своето Съкровище, а то, колкото растяло , ставало все по-хубаво. На Арогантността и Простотията не обръщала никакво внимание, макар, че те постоянно се опитвали да влязат в живота и. Гледала жената своето момче, вървяла напред и го водела за ръка. Тогава при нея дошла Амбицията и казала:

-         Ти можеш да промениш живота си, имаш сили, има за какво…ще ти доведа и Мечтите, и заедно ще успеете…

Това стоплило душата на Жената, отново повярвала в себе си и тръгнала уверено напред. Крояла планове за своето дете.Но…се сблъскала по пътя с Обстоятелствата, които строго я попитали:

-         Къде си тръгнала, няма да ходиш никъде…не можеш да ни промениш, ние сме много…

Жената била упорита и заедно с Амбицията и Мечтите се борила, много се борила и била на крачка от победата, когато при нея дошла Мъката. Жената загубила близки хора и се почувствала съвсем сама, на този свят не и останал никой близък..освен нейното малко Съкровище, което и давало сили да се бори и да вярва, че ще победи Обстоятелствата. Била все на крачка от победата, и все нещо се променяло, Обстоятелствата стояли винаги пред нея. Но жената била силна, упорита и вярвала в себе си, тя не се отказвала, защото знаела, че всичко, което прави е в името на нейното Съкровище. И един ден, когато била на крачка от победата, при нея дошла Болестта. Дошла ненадейно и хванала здраво тялото на Жената. Непоколебимия борбен дух, който бил в това тяло бил сломен. Не след дълго дошло и Отчаянието. Жената усещала как силите я напускат.Все по-често Отчаянието с монотонен тон и напомняло как нейното момче ще остане без нея и нейната помощ. Вечер сълзите мокрели възглавницата на жената, а сутрин зачервените майчини очи гледали с тъга спящото момче.Жената вече се предавала….една нощ тя погледнала в небето с очи, останали без сълзи и проронила: Господи, защо не мога да сключа с теб сделка – ти да ми дадеш няколко години живот, да отгледам детето си, докато стане мъж, а аз ти обещавам, че ще бъда смирена и няма да очаквам нищо от живота, само да отгледам детето си…”…И в този момент станало чудото, Господ и отговорил: Добре, ще бъде както искаш, сделката е сключена, аз ще спазя това, което искаш, но ти също трябва да спазиш това, което каза..това е сделка”. Болестта и Отчаянието оставили Жената, на другия ден тя се събудила, някак си успокоена, в нея останала само Вярата, тя щяла да я съпътства до края на дните и.  И се заела Жената със своето момче, то било смисъла на нейния живот, дарявала го с обич и внимание, водила го по пътя и го учела как да върви по пътя на живота. За себе си не мислела, тя просто съществувала за своето Съкровище, то растяло и бавно се превръщало в мъж. Когато момчето не било покрай нея, сякаш живота спирал за Жената..Удоволствията нямали стойност за нея. Стремяла се да прогонва Радостта от нещата от живота. Живота спрял да се случва за нея. Когато момчето и го нямало покрай нея, Жената стояла в стаята си и очите и гледали през прозореца в небето. Жената изпитвала спокойствие от това, че е сключила сделка..това и било достатъчно..нищо друго не искала..такава била сделката. Дните се нижели, единствените  емоции, които Жената изпитвала, били свързани с нейното Съкровище. А момчето растяло и вече ставало мъж. Жената усещала, че има на кого да се опира в живота. Жената вървяла по пътя, срещала хора, хората я срещали, говорила с тях..но в душата и нямало нищо друго освен спокойствие. Живота предлагал на Жената възможности, но тя помнела за сделката…. Край нея минавали Изкушението, Парите, Женската чест, Суетата, Доброто, но нищо в нея не трепвало.

    Един ден, на вратата на дома на Жената се почукало. Жената не очаквала никого..плахо пристъпила и попитала :

-         Кой е…

-         Аз съм….Господ ме изпрати при теб…

  Жената отворила вратата, на прага стояла Любовта. Без да чака покана, тя влязла в дома на Жената. Влязла пламенна, изгаряща, всеотдайна, безумна , закъсняла и неустоима…..Жената я срещала за първи път…душата и горяла, тялото и било желание, усетила новия свят на чувствата….Пред нея се открил един непознат вълшебен свят, света на доброто, видяла онези сбъднати Мечти, които Обстоятелствата смазали преди време….

-         Ела с мен , ти го заслужаваш – казала Любовта.

-         Не, не мога…дала съм дума – отвърнала Жената .

 И с треперещо от вълнение тяло обърнала гръб на Любовта…..Върнала се в своя свят на смирението.

  А Господ отгоре гледал и се възхищавал:”Каква Жена, заслужава Любовта…скоро аз ще и предложа сделка….”

това е и моят живот. само дето няма сделки с Господ.... можеш и да не останеш жив след болестта, но смирението и любовта ти дават най-прекрасният живот. и особено като не се забъркваш в суетата и пошлостта на света.

Любовта,във всичките и форми е всъщност самия живот. Животът без любов е невъзможен и това не е клише! Освен ако не я осъзнаваме , или не я ценим достатъчно.Или си изграждаме за нея красиви , но фалшиви илюзии .Или я търсим там, където не е, а не виждаме, че през цялото време тя върви редом с нас и се усмихва тайнствено и опрощаващо... Или...търсим тайни канали за връзка с оня, опашатия...защото предпочитаме по-завързаните и рискови сделки. Или...още не сме се родили.

Ще ми се по-скоро да има сделка с Господ !!!!

да, Господ ни предлага сделки понякога, но за съжаление ние не винаги го разбираме...или не искаме да го разберем......тогава живота се изпълва с провалени сделки...остава ни само да се учим от това..

niamam dumi,mnogo e istinsko