Кой ли дявол ме накара навремето да пусна тази обява във вестника – Мъж под наем.....Работата тръгна на шега. Аз съм си техничар и разбирам от много неща. В махалата съседите все ме викаха да им свършвам по някой малък ремонт..я водопровод, я нещо счупено да ремонтирам, я да боядисам нещо..то покрай боядисването изкачат какви ли не работи по къщата....Едни приятели..често ходих да им ремонтирам по нещо..една вечер на биричка Ванчето, жената на мой приятел казва...Абе ти разбираш от всичко..един ден да влезеш в къщата и сума работи поправяш...що не вземеш да се цаниш за мъж под наем? Голям смях падна след като описахме за какво ли биха ме търсили по тази обява......и след време взех,че я изтипосах във вестника. И...естествено първите дни ми счупиха телефона да звънят. Аз си бях приготвил репертоара от нещата, които мога да правя и това беше всъщност най-важното, което първо уточнявах по телефона, и поради това мое уточняване, голяма част от започващите разговори приключваха бързо. В първите дни..от около 80 обаждания 70 включваха въпроса дали предлагам секс..Абе хора...свършиха ли мъжете за секс в тази държава, та обявата Мъж под наем трябва да означава,че предлагам секс услуги...Както и да е...след време работата потръгна..в началото доста бавно, но после...както се казва от препоръки на доволни клиенти си намирах често работа...от няколко часа..до няколко дни ме наемаха. Тарифата ми беше – 5 лв. на час..варете ме, печете ме...наели сте ме на тази цена и върша всичко, което искате. Е, от време на време си имах неприятности..свързани с това понятие – върша всичко, някой си мислеха, че под всичко могат да решават да върша наистина всичко..ама това е друга тема. Иначе е интересно..с какво ли не съм се занимавал, в какви ли къщи не влизах..какви ли театри не гледах....на едно място, в едно семейство с две малки фарфалачета..две момченца на 5 и на 6 години, таткото избягал от вкъщи и наред с дребните ремонти трябваше да чета и детски приказки на момчетата...просто трябваше да избера едно от предложенията на мама..или да ходя да пазарувам, или да чета приказки, докато мама пазарува. На едно друго място пък, таткото не беше избягал, ама явно нищо не му идваше отръки, та затова ме бяха извикали...и докато върших разните ремонти в къщата им, той с една бира в ръка през цялото време ми даваше акъл кое, как да го направя..голям „късмет“ извадих тогава, хем да ми плащат, хем да ме учат кое как да правя.....Абе..интересна е работата – Мъж под наем.....А понякога е и много интересна....

Беше през един августовски ден..някъде към 10 часа преди обяд...звъни ми телефона..
     -Ти ли си мъжа под наем? - попита един властен женски глас, който позволяваше отговора да бъде само един – утвърдителен от моя страна
      - Ела в 12 часа в кафето до фонтана....онова, пред което продават дърворезбите..да те видя..на място ще говорим.
      - За каква работа става въпрос..да ви кажа дали ще я свърша – се опитах да се включа в разговора но бях прекъснат..
        - На място като дойдеш...ще питаш за мен в кафето при бармана.

И ми затвори телефона, все едно разбрах кого точно да търся в кафето. И тъй като от доста време не бях наеман да работя, тръгнах нататък. Пред кафето се бяха разгърнали едни дърворезби..ама хубави и скъпи. Тук пазаруваха основно чужденци и доколкото бях чувал, доста пари падаха от тези произведения на някой сръчен майстор. Влязох в кафето и реших да се направя на интересен пред бармана:
           -  Здрасти, казаха ми да питам за нея...

Бармана ми посочи масата в ъгъла и каза да седна и да почакам.Няма що, добре тръгна работата. И докато изваждах цигара, чух тракаци токчета да приближават масата.

           -Ти ли си мъжа под наем, от обявата? -и без да дочака отговора продължи да говори – имам нужда от ремотн на доста неща по къщата, работата е за няколко дни..ако работиш бързо..и....почнеш ли, трябва да се свърши.

Най-спокоен съм, когато някой непознат ми говори на ти..така не се чувствам длъжен да съм възпитан и аз, когато говоря с него.И побързах да го демонстрирам:

       -Аз съм мъжа под наем, мога да се справя с всякакви ремонти, имам си инструменти и каквото трябва, ще го свърша. В обявата съм си написал тарифата, но ще ти я повторя – 5лв. на час. Ще свърша работата на време..стига да не ми пречиш. А ти коя си? - умишлено говорих на ти и го подчертавах по всеки възможен начин.

          -Виж, не се прави на интересен...аз съм Стела, това кафене е мое, както и тези сергии пред него. Нямам много време да се обяснявам, искам работата да се свърши бързо и добре. Ще се наложи да работиш повече часове през деня, така че...ако приемаш се стягай, освен това ще спазваш всичко, което ти се казва от мен и от икономката в къщи. Ще правиш това, което ние искаме и както ние го искаме. Ще ти плащам по 9лв. на час. Мисля,че предложението ми е добро. Ако си съгласен, да отиваме да ти покажа.....

    Гледаше ме с властен поглед в очакване на моето решение. Беше на възраст около 45 години. С руса или изрусена коса, късо подстригана, дребна жена, висока може би метър и шестдесет сантиметра, със спортна фигура, облечена в дънки и блуза с къс ръкав. Дрехите и бяха прилепнали по тялото, сякаш да подчертаят контраста между хубавото тяло и излъчването на лицето и. Това излъчване те караше да настръхнеш,без да знаеш от какво. Острите и кафяви очи сякаш те пронизваха и казваха да не и противоречиш по никакъв начин. Но тарифата, която ми предложи беше примамлива....и затова тръгнахме към нейната кола. Когато минавахме покрай сергиите с дърворезбите, нареди на продавачката да подреди отпред по-скъпите неща и да почисти пред кафето. Нейната кола всъщност беше един голям джип, който никак не се вързваше с нейното дребно тяло, но за сметка на това пък, подхождаше перфектно на излъчването и. Караше много уверено и умело, в действията и нямаше и нотка на колебание. По пътя накратко ми обясни какво трябваше да правя и какво не трябваше да правя. Не трябваше да задавам въпроси, които не са свързани с моята работа. Не трябваше да проявявам излишно любопитство. Аз не че съм много любопитен, но когато пристигнахме, и когато видях къщата, изведнъж се оказа,че вече ставам любопитен. То това не беше къща, а цял палат.Дворът беше на два етажа, с разчупени форми и доста големи тераси. Беше боядисана в светло кафяво и така се открояваше на фона на тревата около къщата. В тази голяма къща сигурно можеха да живеят поне 15 човека в абсолютен комфорт.Оградата, противно на правилото да скрива онова, което е в двора, представляваше циментови колони в тъмно кафяв цвят,украсени с фини релефни вертикалпредставляваше един приличен парцел, сигурно поне два,три декара. Къщата ни ивици, а между колоните имаше напречни греди от ковано желязо. Така, през оградата се виждаше двора и самата къща, нещо необичайно, както вече споменах.

           -Като идваш с колата си, ще влизаш през страничния вход вътре в двора, тук не е удобно да се спира отпред – откъсна ме от наблюдението Стела, моята работодателка. И действително, пред къщата не беше удобно паркирането, защото пътят беше тесен – път , който беше скоро направен заради къщите и вилите тук наоколо.Това беше в края на града, където на времето е било вилна зона, а сега вече си беше в града.

В задната част на двора имаше още една малка постройка, това си беше една малка къщичка, чието предназначение още не знаех. Когато получих инструкциите какво трябва да свърша и след като ми показаха къщата,ме предупредиха да не ходя там, при тази постройка..там няма да имам работа..както се изрази икономката. Икономката – жена на около 35 години,беше със строг поглед, леко закръглена и движеща се в свои води в тази къща. Тя ми беше прекия началник при изпълнение на задачите. А те бяха няколко и по моя преценка, щях да ги свърша за седмица, или 8-9 дни. Къщата беше сравнително нова, може би на 5-6 години, но вече отвътре имаше нужда от пооправяне, и аз разбира се затова бях тук. В последствие щях да разбера, че обитателите на къщата са двете жени и двете деца на Стела. За мъжа на Стела още нищо не знаех, но най-вероятно щеше да се появи по някое време..сигурно има добър бизнес, все пак такава къща не се строи само с добри намерения.Пък и щом можеха да си позволят да живеят така нашироко, значи парите не са им от основните проблеми.

След два часа отново бях в палата, вече с моята кола и с необходимите инструменти. Вече си бях направил план с какво да започна и разтоварвах всичко от бажажника, когато чух ритмично почукване от къщичката в ъгъла на големия двор. Значи там имаше някой..може би икономката правеше нещо там...но тази мисъл бе прекъсната от нейния строг глас откъм входа на големия палат. Явно беше видяла,че гледам към малката къщичка и сякаш, за да прогони всички нежелани мисли от главата ми, каза:

           - Хайде да започваме, има достатъчно работа тук,..там...в къщата няма да има работа за теб....усетих властния и поглед как ме подкани да влизам. А моето любопитство вече беше се вдигнало достатъчно, за да реша, че ще видя тази малка къща...

Започнах своята работа, от втория етаж..там имаше повече неща за ремонтиране. Явно откакто беше построена, в тази къща не беше правен ремонт и основното, което трябваше да правя,беше освежаването,т.е. боядисването. През първите два дни плана ми беше да подготвя всичко за боядисването. Когато бях на терасата, която също щях да боядисвам, видях икономката да отива към къщата в ъгъла на двора. Аха..отива да упражнява и там контрол...Работя на терасата, но очите ми все в посока към къщата...Икономката не се задържа дълго там..видях я как излиза и след това видях след нея пред вратата да излиза мъж . Мъжът стоеше до вратата и слушаше нещо, което икономката му казваше. Беше може би на около 50 години, среден на ръст, облечен в някакви сини работни дрехи, с разрошена коса. Ето че вече видях обитателя на къщата....Някъде към 17 часа видях как икономката се приготви да излиза, вероятно да пазарува, защото преди това говореше по телефона и чух да пита какво да купи от магазина, и по начина, по който се съгласяваше, не ми беше трудно да разбера, че говори със Стела. Лекото потракване на входната врата на двора сложи началото на състоянието ми – сам в къщи, както се казва. Сега можех да огледам спокойто този палат, необезпокояван от ледения поглед на собственичката и инокомката...как ли са се намерили двете?. Стаите бяха мебелирани с добър вкус и с доста пари. Големият хол беше в съседство с кухня, подобна по размери с хола, коридорите приличаха на стаи, а двете бани приличаха на всекидневни стаи, различното беше наличието на тоалетни чинии и душове...и нямаше телевизори. Просто на Стела не и беше хрумнало и там да сложи.... Разхождайки се из тази площ, равняваща се на няколко нормални апартамента, усетих, как любопитството ми ме насочва към малката къща в ъгъла на двора. Една тънка алея с два реда плочки водеше до там, сякаш да покаже, че до малката къща се отива по тясна пътечка. Когато наближих чух същото онова чукане..бавно и ритмично..както в началото на моето присъствие тук. Когато наближих на няколко метра от входната врата, чукането спря, сякаш човека отвътре ме беше усетил. И наистина в следващите секунди той застана на вратата. Същият, когото видях да говори с икономката, сега вече изправен на три метра от мен. Среден на ръст, слаб, с разрошени сребристи коси и сини очи. Тези очи бяха най-първото нещо, което се набиваше в очите на наблюдаващия. Беше облечен в светло сини дрехи от материя, подобна на едновремешния док. Вече се досещах какво прави този странен човек тук..дървените стърготини по дрехите му ми даваха отговора.
          - Здрасти, ти си майстора тук..който ще оправя къщата, нали така? - сините му очи ме обхождаха и гледаха..някак тъжно и разсеяно...
             - Здравей, да, аз съм..само че...май тук ти си майстора, а не аз...ти си майстора на онези дърворезби, които Стела продава....познах ли?
             -  Позна,не вярвам да ти е било трудно.
            -  Да хвърля един поглед, може ли?

Усетих в погледа му едно безпокойство, сякаш погледна през мен към голямата къща.
         -  Спокойно, господарките ги няма, едната е в кафето, а другата отиде да пазарува. Няма кой да ни хване сега. - усмихнах му се, но странно защо, това никак не го успокои. Но се отдръпна и тръгна навътре в къщата. От малкото коридорче влязохме вътре в ателието. На голямата маса имаше разхвърляни дървени плоскости с различна големина, някой бяха все още гладки, но по други вече имаше следи от длетото. По пода имаше стърготини, а на няколко рафта бяха наредени десетина вече готови дърворезби. Ухаеше на дърво. Приближих се до рафта и разгледах готовите неща. Бяха много добре изработени.
           -  Харесват ли ти?
           -  Супер са. От колко време работиш тук?
           - От много време. Аз съм Христо – мъжът протегна ръката си.
            - Александър..Сашо е по-кратко. Хубави неща правиш, сигурно добре ти плащат за това .

Казах го с абсолютното убеждение че е така, имайки пред вид как щяха да ми платят на мен за това, което ще правя в къщата. Това, което той правеше си беше голям майсторлък. Мъжът погледна към рафта с готовите неща и сякаш ги прецени, след което ми отговори кратко:
           - Да, не е лошо заплащането, но нали знаеш,че всичко на този свят си има цена, дори и доброто заплащане.

Прозвуча ми доста философски, а не бях настроен да мисля по този начин, а и се притеснявах да не ни „хванат“ тук, нали не трябваше да проявявам интерес към това място...Сякаш усетил мислите ми, синеокият мъж побърза да приключи разговора.
        - Колко време ще работиш тук. Сега не е май много удобно да стоиш тук, но утре към 14 часа няма да има никой в къщата, ела тогава да пием по бира..Аз сега трябва да поработя.
       - Добре, и аз имам доста работа, като гледам..ще съм тук поне 8-9 дни. Пък и не бързам толкова, защото шефката е доста щедра в заплащането.

Казах това с надеждата да разбера какво получава този човек, работейки с тези красиви дъврорезби но....той вече беше хванал длетото и ритмично почукваше с дървения чук върху него. Явно разговора беше приключил.

На другият ден наистина към 14 часа икономката натовари една чанта в нейната кола и преди да тръгне ми поръча, като си тръгвам, да включа алармата, тъй като народа щял да се прибере по-късно тази вечер. И..отново бях ..сам в къщи. Прахоляка още не беше се разнесъл след нейната кола и аз вече отивах към къщата на майстора. Той като че беше усетил моето отиване при него и вече ме чакаше на вратата с лека усмивка и ме посрещна с въпроса:
        -  Как е днес, върви ли работата – и без да дочака моят отговор бръкна в джоба си и извади няколко сгънати банкноти от 50 лв.Извади една от сгънатите и продължи   
    – Като излезеш отсреща, малко в дясно по уличката има едно магазинче..вземи две бири..за мен Хайнекен, а за теб каквато пиеш....кажи на продавача да даде от моето мезе..той знае..ще кажеш да даде от мезето на майстора.
       - Аз ще взема, няма проблем, къде ще разваляме тези едри пари- усмихнах се аз.
       - Вземи парите и отивай, аз черпя, и по-бързо, че господарите ще дойдат- лека иронична усмивка се плъзна по устните му.

Странна работа, извади от джоба си поне 500-800 лв. И все едри пари. Абе..добре му плащаха на човека, явно Стела продава здраво неговите произведения. Учудването ми беше още по-голямо когато вече се връщах, защото мезето на майстора беше пушена сьомга..от онези, най-скъпите. Общо с двете бири, почерпката струваше 24 лв. Явно беше много жаден, защото след като се чукнахме с бутилките и той отпи няколко дълги глътки. А пушената сьомга си беше добро мезе...
        - Къде те намери Стела, как се хвана тук да работиш?
       - От вестника, имам там обява, правя ремонти, работя на час..и офертата и е доста добра, чак съмнително добра.
         - Няма проблем, ще ти плати, ако си свършиш работата и не се издъниш...щото ако го направиш..жална ти майка...
       - Е, какво толкова може да ми се случи, най-много да не ми плати..иначе е много оправна и напориста жена, май няма начин да и се противоречи...- погледнах го, защото това беше едно подхвърнено от мен предизвикателство, да се поразговори малко повече, все пак имах усещането,че работи отдавна тук.
     - Хич не ти трябва да се случва така..да се издъниш..няма да е добре, никак...Стела е......едно чудовище, облечено в женски дрехи.
       - Е, чак чудовище...странно, кой ли е мъжът и? Ти познаваш ли го? -но майсторът не ми отговори, все едно че не ме чу...

Прихнах да се смея на това сравнение - чудовище, което някак си попадаше в десятката на моите представи за нея. Майстора също се смееше, но странно защо, сините му очи не се смееха, те бяхя някак си тъжни.
        - От кога работиш тук, от къде си, кажи нещо за себе си, къде си научил този занаят?
     - Отдавна работя тук...преди бях учител по изобразително изкуство, ама занаята ме грабна и..няма измъкване.
      - От града ли си? Къде живееш? - майстора сякаш се стресна от тези въпроси и някак припряно каза:
       - Хайде отивай да си вършиш работата, че става опасно, всеки момент може да дойде....утре ще пием бира пак. - после, сякаш се сети нещо и каза – Искам да те помоля нещо..можеш ли да вземеш сега две неща..от тези, които правя и да ги занесеш на едно място..че аз няма как да го направя...и се усмихна свенливо
      - Няма проблем, давай, ще свърша работата. А теб Стела къде те намери? - повторих неговия въпрос,отрравен към мен преди малко.
         - Абе....дълга история...не ти трябва да я знаеш.

Взех двете дървени плоскости, увити в хартия и ги сложих в багажника. Майстора ми даде телефона на жената, на която трябваше да ги занеса утре преди да дойда да работя тук. Каза, че жената, на която ще ги нося е сестра му.На другия ден му занесох парите, които жената ми даде за двете неща. Не му казах за краткия разговор с нея. В налото жената явно си помисли,че съм му приятел и започна да го оплаква..за нерадостната му съдба, но когато ме попита каккъв съм му, и след като разбра, че просто сме се случили заедно в тази къща, замълча и с това разговора ни приключи. Така и не разбрах кое е онова нерадостно в неговата съдба, кое е онова, което често прочитах в сините му очи и което ги правеше така тъжни.

В следващите дни се виждах с него всеки ден, още два пъти носих на сестра му от онези хубави дърворезби. Пиехме хубава бира с хубаво мезе и аз все си задавах въпроса какъв е всъщност този човек. Опитвах се да разбера в разговорите,но...уви, не се получи. Въпреки всичко, като страничен наблюдател успях да разбера някои неща. По средата на престоя ми, надвечер в един от дните Стела отиде при него, по едно време чух високия и глас с раздразнение да му се кара – нещо от рода на....стига си се мотал,а се стягай да работиш, продажбите се увеличиха,има туристи в града. Не успявах да чуя той какво и говореше,но тона му беше някак си умолителен, плах..не че се учудвах от това. Разговора завърши с нейниге категорични думи – действай и не приказвай много. Типично за Стела. Пък и нали му плаща,за да работи. Много ми беше чудно как разговаря с мъжа си, не си го представях изобщо, а ми беше любопитно да видя. Но моята работа приключи, така и не видях изобщо мъжът на Стела, тя се разплати с мен и си тръгнах. Така се случи,че когато тръгвах,тя беше в къщата и аз все пак реших да се обадя на майстора от къщичката в дъното на двора, просто да се сбогувам с него, но когато тръгнах по тясната пътечка,чух ледения глас на Стела:
       - На къде тръгна? - в очите и прочетох въпроса“Колата ти е в друга посока, а не в тази,към която вървиш“
       - Отивам да се обадя на майстора, много приятен човек.

Никога няма да забравя ледения и поглед и вдигнатата ръка, сочеща към колата ми:
        -  Работата ти тук приключи, тръгвай си!

„Майната ти“ - казах си на ум и си тръгнах с облекчение. Едва ли щях да ви разказвам тази история, ако 20 дни след като приключих моята работа в тази къща, обстоятелствата не ме върнаха отново....Една вечер прелиствах ветсника и в клюкарския му раздел погледа ми се спря на едно заглавие - „Прецедент в съдебната практика – мъж иска да се разведе заради тормоз от страна на жена си - срещу известната в града бизнес-дама Стела Димитрова, чиито бизнес е с дърворезби е подадена жалба в съда за упражняване на тормоз. Жалбата е подадена от нейния съпруг. Малко известен е факта,че нейния съпруг е дърворезбаря Христо Димитров.......“

По надолу, под текста, имаше снимка на съпруга на Стела....от снимката гледаха едни тъжни сини очи, очите на Майстора....